Пътуването с travelbyelectric и електричка е начин на живот и манталитет.
Това е нещото, с което бих искала да започна този блог пост. В пътуването с електромобил има щипка приключенски дух и голяма доза доверие на процеса и това, което ти се случва във всеки един миг.
Клиширано, но факт… „в забързаното ни ежедневие и постоянно тичане от задача на задача“ някак е трудно да си в trust the process state of mind като постоянно бързаш нанякъде и къщи-офис е кръг, от който не излизаш.
Няма ли друг живот? Следващо клише. Има разбира се!
Тук слагам малка скоба, че за първото ми пътуване се говори повече от месец. То винаги тръгваше да се случва и всеки път нещо изникваше за да го спре. Случайно или не, в разговор в офиса на travelbyelectric се заговорихме за затворените общности и места, за сватбите в Рибново и тяхната мистерия и различна красота и още по-случайно стана въпрос, че pendara.bg и Гергана Кабаиванова имат събитие с тази тема след малко повече от седмица. Излишно е да казвам, че това беше момента, в който си казах: “Тръгвам, ето го моето първо приключение“.
И така няколко дни по-късно … here I go.
Въоръженa с най-любима приятелка, PlugShare приложение и с набелязана бърза зарядна станция на OMVБлагоевград…потеглям. Защо бърза ли? Доста си мислих по този въпрос. Предполагам първите сблъсъци с този, определено различен начин на извънградско пътуване, а и живот като цяло, винаги са подчинени на манталитета, че все бързаш за някъде.
Като истинска кифла, по магистралата изтествах всички режими на движение, карах нормално, бавно, бързо и смея да твърдя, че на Пежака никак не му се опират 120-130км/ч.
Час по-късно вече пиехме кафе на набелязаната бензиностанция, вълнението и притеснението от първото зареждане бяха абсолютно заминали и тогава за първи път ме осени мисълта, че всъщност няма смисъл от бързане. И че цялата красота на приключението не е само в достигането от място на място и гмуркане с главата надолу, а точно обратното… красотата е в процеса на и цялостното спокойствие. Освен това има нещо носталгично в спирането по време на път, напомня ми на детството, на това как с ходехме на море, пътуваме с часове и спирахме за сладолед или обяд.
След лирическото отклонение и доволно количество есенни гледки пристигнахме в Моравско село. Био ферма, хотел и ресторант. Ако случайно не бях задала на навигация мястото, мисля че трудно щях да го намеря. Толкова сгушено и неподправено е – зелени ливади, красиви есенни цветове, чанове… зайчета! Да, истински зайчета, тичащи напред-назад. Има нещо красиво в неполираните до съвършенство места. Тези, които все още не са стигнали до постоянната усмивка и заучен отговор на всеки въпрос. Тези, в които те посреща милата Рашиде и ти разказва какво ти е сготвила с продуктите, които сама е отгледала. Тези, които не са петзвезден лукс и безпогрешно обслужване, а точно обратното, са местата където понякога ще те изненадат с първичност и простота. Това пак е друг тип манталитет, друг тип начин на живот. Такъв без обремененост, неотложност и комерсиален перфекционизъм.
Влизайки в ресторанта вече ни чакаха дузина пременени девойки. Тук е мястото да напомня, че всъщност дойдохме да се докоснем до мистерията на Рибненските сватби и подготовката на булките там. Посрещна ни Невзе, истинска наследничка и продължителка на Рибненските традиции. Разказа ни за сватбите и традициите покрай тях. За деня, в който младоженеца посреща гости, за байряците с дарове, за процесиите и празненствата. Също така и за деня на младоженката, в който тя посреща гости и следобед жениха я взима, пременена до неузнаваемост, преминава с нея през цялото село, не поглеждайки настрани или назад, води я в дома си и чак след венчавката от ходжата, пайета по пайета разкрива лицето й.
И като казахме пайета… булката, а и сватбата в Рибново се подготвя още от раждането на момиче в семейството. Още от този ден семейството започва да събира чеиз. Черги, китеници, покривки, пердета… всички те в пъстри багри. И като казах багри, ако трябва да запомня само едно нещо от това събитие, това ще са цветовете и детайлите – ярки и видимо не съчетаващи се, но в странна на пръв поглед и изключително идилична хармония.
Традициите покрай сватбата в Рибново са безброй, въпросите към нея още повече. Нещото, което винаги съм се чудила е , защо булките носят и се гледат в огледало. Попитах Невзе и ако някой някога се е чудил, ето отговора:
“На тръгване булката се завърта три пъти към нейния дом и повече не трябва да се обръща за да знае че пътят и към там вече е затворен. Пред нея държи огледало в което вижда само нейното красиво изписано лице за да я пази от зли очи.”
С пристигането в къщата на младоженеца и венчавката, новото семейство остава в дома си.
Така приключва и магията. Има нещо приказно и остаряло по най-приятния винтидж начин в цялото това събитие. Традиция пазена назад във времето и достигаща до нас. Да, вече момичетата танцуват обути в маратонки, гримирани са и окичени в златни накити, но пъстротата и красотата на дрехите и отношението им към този ритуал до ден днешен са същите.
След магията на сватбите в Рибното, домакините ни от „Моравско село“ и pendara.bg ни потопиха в собствената си идилия. На вкусна, чиста и собствено произведена храна и вкусно, регионално вино. Представена от Рашиде (тук искам да попитам, колко често в последно време някой е разказвал за храната, която ще ядете и какви са традициите в региона), с отношението на истинска, неподправена планинка. Това сложи края на еднодневното ни пътуване.
Преди тръгване разгледахме и хотелската част на „Моравско село“. Бих казала, че тя е също толкова регионална и идилична. В никакъв случай не бих искала да кажа, че е луксозна и нещо, което не може да се види на друго място. Точно обратното, „Моравско село“ е място извън мейнстрийма, консуматорството и популярния, омръзнал до болка маршрут София-Банско. Там времето е спряло, очите са пълни с красота, душата се радва на зайчета и вкусна храна, а хората те посрещат и изпращат по един единствен начин – истински.
На връщане на моят първи travelbyelectric, решихме да експериментираме, да се оставим на процеца и смело подминахме Благоевград. Ами има си доза адреналин в това, да виждаш табели, на които пише: „София 25 км.“, а на таблото ти да има батерия за 17… през цялото време си казваш: „Да бе ама то Драгичево е преди СОфия“ и балансираш режимите charge и eco.
И така, стигнахме без проблем. 25 минути и едно кафе и вече бяхме в София.
Това е, толкова за моят първи. Наемете синия лъв, с който пътувах тук.
До следвашия.
