*The direct translation is “pure life” but it’s so much more than that. It’s living the good life… cherishing simple pleasures…spending time with loved ones…and enjoying a slow, relaxed pace of life. 

Как да разкажа история за емоция? Трудно е.

Каква е историята на това:Защо тези хора до ден днешен се опитват да пазят традициите

И какво ги кара  да ни посрещнат като собствени деца? Да отрупат маса с питки и баници, да ни разкажат за историята си и споделят времето си с нас, непознати.

Такива са хората извън града. A тях най-добре познава pendara.bg и организацията на събитие, което ще стартираме през януари.

Ако четете този текст и блог от достатъчно време, знаете че мисията на travelbyelectric е не само да отдаде под наем автомобил, а изживяване… връщане към онзи бавен, осъзнат начин на живот, за който ние градските хора се сещаме само като разказваме за баба и летата на село.

Към пътеписа… ден 1.

Тръгнахме от София в посока с. Аканджиево. Магистралата си беше предизвикателство до Вакарел с малко останала и замръзнала течност за чистачки. Ако сте карали електромобил знаете, че под капака му няма топъл двигател, няма какво да помогне да размразите лятна течност, в средата на декември. Но хората сме хора, за да превръщаме лимоните в лимонада. Една бензиностанция, един термос топла вода и коментар: „Не сте първите“, продължихме напред. Плана беше да минем през зарядната станция на VIKO по магистралата и продължим напред. Е, (Калине, ако четеш това, ОПРАВИ си станцията) плановете се изменят от обстоятелствата и в бързане да не закъснеем за срещите, които бяхме уговорили, погазихме принципа:

ЗАРЕЖДАЙ, КОГАТО МОЖЕШ, НЕ КОГАТО ТРЯБВА.

Какво последва от това ще разкажа малко по-долу. Keep reading.

Стигнахме до Аканджиево, взехме Гери от pendara.bg и се пуснахме в посока с. Ветрен дол. Там в читалището (да, знам… читалище, от кога не сте влизали в едно?) ни чакаха бай Данчо, леля Вили и най-инициативните баби на Ветрен дол. Бяха отрупали маса със сезонни вкусотии и ни разказаха за селото, особеностите, храната, обичаите…

Знаете ли, че има място в България, където успешно се гледа киви до ноември? И че именно киви, смокини и овошки запълват някогашните тютюневи полета?

Ако отговора е не, значи си заслужава да се запознае човек с местните баби Час и малко сладки приказки по-късно се отбихме до местния казан за ракия. И да, опиянително беше дори само докато гледаш. Безмълвни сме пред това производство, хората обслужващи го, също. Има си и туруци в селата, това им е шареното.Следваща спирка, гара Цепина.

Цепина е спирка на теснолинейката между Велинград и Септември. И дом на музея на теснолинейката. Разпусната от експлоатация от БДЖ през 2002… и намерила приятел, в лицето на Кристиян Ваклинов, който да я върне към живот и да й даде нов смисъл… Цепина е място, което не трябва да подминавате по пътя към Велинград.

Музея-гара се посещава след предварителна уговорка, държим да оставим този disclaimer.А от тук започва приключението на костенурката.Като излезе костенурката, трябва да мислиш съсредоточено. Спираш парното, всеки излишен ток и се молиш за наклони. В нашия случай на костенурски режим изкарахме цели 20км. от гара Цепина, до с. Малко Белово!

И как не съжаляваме за това преживяване! Стигайки до КООП-а на селото на последни, последни електрони и откривайки кръчмата в съседство… дори последното съмнение дали ще стигнем до мястото, което бяхме определили за нощувка отпадна. Шкембето в „Ловджийска среща“ в Малко Белово не е за изпускане. Гостоприемството на хората, които го държат, също. Ако някога сме си мислели, че българското гостоприемство е мит, малките населени места доказват, че не е. Нахраниха ни, разрешиха ни да заредим и ни изпратиха.

А пътят ни отведе до PURA VIDA. Сега, надявам се разбирате, че заглавието не е случайно, а точно обратното… дойде си с приключението.

PURA VIDA e място създадено с любов и отговорност към природата и живота. Онзи по-бавен, по-осъзнат живот. Този, в който се храниш от произведеното в собствената био ферма. Събуждаш се с усмивката на деня и закусваш спомени от миналото.

Това е място, което не бива да бъде подминавано в околността.  Тук има хора, обиколили целия свят, за да се върнат и правят нещо тук, в с. Аканджиево, България.

Мисля, че дори само тази сама по себе си смелост заслужава да отделите един уикенд за мястото.

Ден 2.

Едни мекици със домашно сладко от пъпеш по-късно и две трети натрупана батерия през нощта, тръгваме към с. Костандово. Но как… това е най-забавната част от това пътуване. Качихме се на теснолинейка! Да, точно тази за която по-горе разказах. Взехме разстоянието Варвара-Костандово, за около 45 минути, но така напълнихме очи и души с есенни гледки…

А там, в Костандово, се намира последния цех за ръчно тъкани килими В ЕВРОПА! В него всяка част от процеса се случва на ръка – от боядисването на нишката, през превръщането на чилето в кълбо, до втъкаването на стана. Килими на цеха постилат домовете на аристокрацията в Англия, Франция, Австрия. По тях е стъпвала кралица Елизабет II-ра, за тях e писали Architectural Digest, a ние дори не подозираме за тази, за съжаление, вехнеща перла в културната и занаятчийска корона на страната ни.И тук, като на повечето места извън града се прокрадва притеснението, че няма кой да продължи традицията. И всичко ще изчезне след настоящия собственик. Искрено се надяваме това да не се случи. Да се намерят млади хора, с мотивация и желание да пазят това бихме казали… истински бутиково и повярвайте, никак не евтино изкуство. С разказа на баба Юлия и смеха на останалите мацки от цеха приключваме този experience.

Pendara.bg готви програма, която ще го покрие и до украси с foodie нотки. Ще споделим веднага щом имаме какво.

See you next time & Rent an adventure, not a car!