Обикновено като си помислим за река Дунав, първото нещо, което изскача в главата на българина са: „много, много комари“ и това е.

А Дунав е съвкупност от тучна пустош и истории, събирани 2850км. 10 държави. Много хора вгледали се в привидно бавно носещата се вода.

Към спокойното и величествено течение на  Дунав ни отнесе #PersinaByBike. Първо по рода си регионално издание на Dunav Ultra.

55 километра между Никопол и Белене. Двудневно събитие-мечта и много срещи с хората на пътя и по пътя.

Тръгнахме от София четвъртък привечер. Една зелена Мока и две момичета на пътя. Взехме цялото разстояние без зареждане и пристигнахме на най-опияняващата и някак влюбваща те отведнъж гледка.

Борис Бегъмов, човекът машина зад Dunav Ultra ни посрещна. настани Моката на удобно място и нас в хотел „престиж“, приключвайки с думите: „Комарите имат работно време от 21ч. до 22ч. След малко везе няма да ги има.“ Една бърза вечеря по-късно, вече бяхме на басейна пляцикайки краченца и наслаждавайки се на спокойствието и забавеното темпо, което те спира само извън големия град. Тук никой не бърза. Живее се за и в момента.

Ден 1 беше денят за подготовка за състезанието. Разпънахме тента, позиционирахме кола… и нямаше какво друго да правим освен да чакаме пристигащия от София #vanlikenoother, натоварен с 3 колела и супер Боби. Тежко и трудно време. Не ни се отдават често такива възможности за „работа“. Басейн или кафе, кафе или джин… трудно се взимат тези решения като имаш свободата на избор и най-везе, като няма да шофираш до края на деня. Та да, ден 1 мина лежерно и в подготовка. Буса ни пристигна и веднъж позиционирали всичко в General Admission  зоната на #PersinaByBike вече нямахме търпение за утрешния ден.

Ден 2 – July morning.

There I was on a July morning.

Не бях посрещала изгрев на река. А в района на Белене реката е привидно спокойна. Огледало. 15-тина човека на брега, група приготвящи се за старт велосипедисти и тишина, чиято тежест прекъсват само събуждащи се лястовички, учещи малките си да летят.

След изгрева, в 7ч. беше и старта на 55 километровото трасе. Около 70 участника размърдаха спокойствието настанило се между Белене и Никопол. Не ги спря нито калната и дъждовна пролет, нито жаркото първоюлско слънце.

Изпратихме ги по пътя и се разходихме около крепостта Димум.

Не знаехме нищо за „Лодка на желанията“. Снимах този кадър по скоро заради пълния контраст в него. А как се озовахме в центъра на инициативата, ще разкажа малко по-долу!

You never know.

Oстатъка от деня премина в посрещане на участници, награждаване, концерт от община Белене и … време за разходка по река Дунав.

Избрахме да я направим по залез. Оставям снимките сами да разкажат. Трудно се описва тази красота във всички нюанси на жълто, лилаво, синьо и зелено.

Малко преди да слезем се случи един от онези красиви моменти, които винаги помниш и никога няма как да планираш. Споменахме по-горе „Лодка на желанията“. Е, малко преди да слезем на брега, срещнахме друга лодка. Лодкарят й беше натoварен със задачата и мечтите на децата от Белене. Наречени и сгънати на корабче от разградима хартия. И така седейки лодка до лодка и чакайки сигнал от събралото се множество, чакащо момента на преминаващите лодки слагам край на разказа ни за Дунав и Персин.

Без значение от възрастта, човек е толкова голям, колкото са големи мечтите и историите му. А Дунав носи много. И от двете.